ВЪЛШЕБНИТЕ СТРАНИ

Имало една пееща страна. В нея никой не можел просто да разговаря, всички пеели. Вървиш си по пътя, а под нозете ти пътят пее. Видиш красиво цвете и ти се прииска да го откъснеш, а то така жално ти пее, да не го докосваш. Ами, какво ти остава след такава ария? Въздъхнеш, помиришеш го и продължаваш пътешествието си по припяващия път. Само че, не трябва просто така да си отивате от пеещите цветя! Обезателно трябва преди това да им изпеете: „Много ти благодаря!” и то с приятен глас, за да не се усъмни цветчето, че го обичат. Инак то може дори да повехне...
Из храстите излизат пеещи лъвове, по небето се носят пеещи облаци. А там, в далечината пеещото море сияе със слънчевите гласове на вълните си. Всичко тържествува, всички се радват на живота. Колко е прекрасно!
– Чук-чук!
– Кой е тааам?!

МОЛИТВА ЗА ЗДРАВЕТО НА ВСИЧКИ ЖИВИ

Елдар Ахадов
превод: Георги Ангелов

Господи!
Във вечния Храм, където вярват в Теб,
където всеки Те моли за своето,
и си спомня отишлите си, и се моли за близките...

РАЗМИСЛИ

Елдар Ахадов

превод: Георги Ангелов

ПО КАКВО ПОЕТЪТ СЕ ОТЛИЧАВА ОТ ГРАФОМАНА?

Наблюдението ми е кратко, но мисля, че е вярно. По какво се различават подходите към работата на майстора на стиха и графомана? По много неща. Но едно от задължителните е следното:
1. Майсторът е готов двеста пъти преработва едно и също стихотворение, но няма да се откаже, преди да го завърши и едва тогава ще мине към следващото.
2. Графоманът е готов веднага да напише двеста нови (същите слаби, както и първото) стихотворения, но категорично ще отстоява всеки неудачен ред, твърдейки, че перото му е водил сам Господ Бог. И затова в стихотворението му не трябва да се поправя ни дума, ни запетая.

ВЕДНЪЖ, НОЩЕМ
Елдар Ахадов
превод: Георги Ангелов

Това стана през януарската нощ на 19 срещу 20 през 1990 година. По проспекта пътуваше стар автобус, в който се връщаха от завода вкъщи работници след смяна. На предната седалка до баща си беше ученичка, помолила го да я вземе със себе си на работа. И внезапно по посока на движението на автобуса се появи бронетранспортьор. Прозвуча картечен откос. Куршумът попадна в сърцето на детето. Още неосъзнавайки какво е станало, бащата хвана момичето на ръце и го изнесе от разстреляния автобус. Вторият картечен откос беше за него…Момичето се казваше Лариса.
По крайградското шосе се движеше бронетанкова колона. Отстрани, пропускайки колоната, стоеше Жигула. Зад кормилото седеше жена. Беше светло, защото вече бе утро. Внезапно един от бойните автомобили сви от пътя, акуратно премаза Жигулата и връщайки се на пътя, продължи в колоната. Жената в автомобила, която бързаше за работа в онази сутрин, беше докторът на химическите науки, професор Светлана Мамедова, първата жена-учен, получила научната степен доктор на науките в областта на високомолекулярните съединения.
Бронетанковата колона пътуваше по улиците на града. От нея продължаваха да се носят картечни откоси, просто така – по прозорците на родилния дом, по детската болница, по жилища… На пода в един от апартаментите лежеше бездиханно седемнадесет годишно момиче. Казваше се Верочка Бесантина, куршумът бе попаднал в главата й.